Времето е хубаво, студено и бяло и никак не го е и грижа на кого какво му има и май дори не трябва, то си е красиво и студено, а някъде там има някои си хора, като мен, мрънкащи и недоволни. Гонят ни призраци, проекция на собствените ни страхове, които ни изпълват и пораждат гадната несигурност запълваща цялото пространство от тук до небето и обратно, от мен до теб и пак обратно. От време на време в цялата бъркотия се чува нещастният писък на едно закъсняло извинение, а то горкото, е толкова бегло и ефирно, че току се е появило и вече го няма и дори в крайна сметка изречено, то е само временно и доста неискрено или пресилено. То не притежава свойството да е осмислено докрай, то е като конвулсия или тик, идва за малко, променя пейзажа, но идеята си остава същата..., а на вънка нека си вали, баце.

Дали не е бялото най-самотния цвят, не е ли то онова чистото и невинното, лишено от крещяща индивидуалност? Не е....бялото е събрало в себе си всички цветове на земята, събрало ги е и ги е пречистило до такова съвършенство, че те всички са забравили егоцентричността си, отдали са се на това сливане и всички заедно заслепяват със своята обикновенност и чистота.

И снега е бял и гушка цялата земя, или поне пространството около мен ... Дави сивотата на злобния бетон в неподражаемата си свежест и искреност...Не, не дъжда измива душите, а снега ги пречиства и сплотява. Целия хаос от цветове, като пера на папагал лутащи се между стените на града сякаш са събрани, завъртени в бясна центрофуга и кича се е стопил, превърнал се е в бял сняг. Тихо се сипе и, ако нямахме толкова черно в душите си никога не би ни хрумнало да се страхуваме от белотата и да я превръщаме в сив проблем, сив колкото всеки друг ден. 

Поне за минута ...слушам тишината, която прави снега и с широко отворени очи жадно поглъщам чистотата на удавения в белота бетонов ад...сега, в тази минута, всичко е синтезирано и преработено

Нетърпението е изгаряща лавина, всепоглъщаща зараза, която бавно пропълзява по цялото същество и накрая бързо и трайно завладява. Сковава всичко като лед и изгаря със силата на треска. Полудели от нетърпение и възбуда се лутаме около си като пеперуди край лампа, блъскаме се злобно и упорито без да съзнаваме, че накрая това ще ни унищожи. Нетърпението... онова, което е източник на постоянни грешки, на сбъркани преценки,на нереални и недействителни постъпки, постъпки лишени от логика и водени само от страстта тресяща все повече и повече....ставаш Мечо Пух, искаш, искаш, колкото повече толкова повече, колкото по-бързо толкова по-бързо, веднага ... бързаш, не мислиш, препуска пулса, очите се въртят, ръцете леко потръпват, пръстите се свиват и разпускат в нервни конвулсии, а желанието е ламя...СПРИ...не бързай да преминеш през живота, не е толкова дълъг.

Нежността на споделената ласка...най-после след толкова дни на чакане и имаме нашите мигове. Ако можеше само да счупя всеки часовник на света и повече да няма време, което да ни притиска, дни, които да ни разделят и нощи, които да са толкова самотни....Няма да мисля за самотата сега, защото ти си тук и имаме нежността на споделеното, на всяко едно мило споделено нещо, било то допир, поглед, целувка, ритниче на едно мъничко краче, творението на нашата любов. Да сантиментално е, но имаме право на това, какво като някой казва, че е лиготия, нека е лиготия, само, че е най-скъпата, прекрасна и щастлива лиготия на света. Не мога да откъсна очи от теб и всеки допир е тъй чакан и желан ... топя се като мъглата под слънцето и както снощи всички километри се стапяха и стапяха, за да можем сега да сме заедно...какво като е Коледа, празника у нас е на любовта.

Още един календар в коша за боклук, още един куп спомени в съзнанието и една доволна усмивка от безвазвратно отминалото време. 

2010 за някои може да не е била нищо не обичайно, но в моя свят беше покъртителна, годината, която започна с една спотаена любов и завърши с коронясване на нашето истинско щастие. 2010 не е просто спомен, а следа, траен белег, който се появи, за да ми покаже, че няма само черно и само бяло и, че като смесиш двата цвята не става сиво, а шарено, великолепно шарено на сърчица. 2010 беше равносметка на грешките и тържество на извлечениете поуки. 2010 беше велика, шеметна и вълшебна, пожелавам на всички да изпитат тази година това, което и аз през миналата, да удариш дъното и да изплуваш на повърхността и след това да се устремиш към върховете заедно с някой, който си заслужава всичко. Болката има цена, тя е прелюдия, а към какво всеки сам си знае, въпросът е колко ти стиска.

Обичам те, Кет!

Вчера беше осми март, едни го познават като ден на жената и под това разбират всичко от женски пол от пъпчивата лигла на 13 до баба й, други мислят, че е ден на мама, а трети имат идея, но не със съвсем ясна концепция. Всъщност няма значение кой ще празнува и без това на нашите географски ширини празници нито липсват, нито някой се отказва от празнуването. Може да живеем в мизерия, но винаги има повод да се празнува. Не е лошо, не може само да се мисли за проблеми. Та мисълта ми беше за явлението, което се наблюдава масово по осми март. Плъзват всевъзможни надъхващи текстове за величието на жената, за нейната сила, за нейната независимост, страшно е чак, четеш и потреперваш от моща на това митично създание обладало роклите и полите по света. Еманципация до шия и смелост, колкото си щеш. Днес обаче е девети март и се чудех къде ти е жено смелостта и независимостта на този ден. Ако спукаш гума шофирайки еманципирано, или нещо под капака на колата ти издава странен шум, ще вземеш ли смелостта и феминизма си, за да го поправиш? Ако трябва да си нацепиш дърва или да пренесеш вкъщи новичкия гардероб със силата на еманципираните си мускули ли ще го направиш? А когато ти се плаче и се чувстваш сама, когато целият 

свят те дразни и ти пречи и имаш нужда от закрила пак ли независимостта ти ще те прегърне или ще си поревеш на нейното рамо? Стига глупости...Мъжете са силни и жените са силни. Преди време на 08.03 се говореше за мама и за жените с почит и обич като създанията дали ни живот, онези които очакват мъжът си у дома с отворени обятия и топла манджа, жената беше романтичен образ, а сега е супер герой, голяма гордост няма що. Защо ви е тази еманципация, защо е цялото това делене, кой плачел и кой не, не сълзите определят силата, духовна или физическа, определят я постъпките. Стремежът към това едните да са по-велики е толкова тъп и смешен, че скоро си мисля, че ще се изврати до толкова, че на 8ми март ловът на мъже с огнестрелно оръжие ще е част от празничната традиция. Замислете се това не е"Фермата", няма смисъл от мотото "всички са равни, а някои са по-равни" , няма смисъл от тази надпревара, никой не ни подценява освен ние самите. Вярваш ли в себе си и постигаш ли целите си не е нужна еманципация, нужно е само разбирателство и уважение, няма хора, които могат да правят всичко, за това до всеки успял мъж има една жена и до всяка успяла жена има един подкрепящ я мъж. 

"Осми март е ден на мама,но с какво да я даря, та за грижата голямааз да й благодаря..." 

Кой с кого ще си направи по-голям майтап...Дали природата ще ни изгаври или ние сами ще се застреля ме. Като нормално човешко същество следя новините и събитията по света. Япония, технологичното и икономическото чудо на съвременния свят преживява апакалипсис, все едно планената ни написа бележка: "каквото и да правите никога няма да сте по-велики от мен". Но с присъщата простотия на човешкото същество Обединените нации (кой ги знае от какво са обединени) се втурнаха през глава не да помогнат на япоинците да спасят света от ядрена катастрофа, а в купом хукнаха пак към паричките. Либия ли, прекрасно петно на картата, сигурна съм че голяма част от света дори не ги знае и къде са, но давай да им пускаме бомби. Те хората имат вътрешни конфликти, ама какъв конфликт е това без целия свят да си навре наглата муцуна там. Нищо не е в състояние да вразуми алчните, лакомите и глупавите. Бедствия, война, и после някой го бил предсказал, да бе, сигурно. Предсказанията не са повод сами да си съсипваме и без това съсипаната планета. ама тя защо ни е, на Луната хората купуват ли купуват парцели, ще си я колонизираме, скоро може там атмосферните условия да са по-добри, пък и без гравитация изглежда голям купон, а и със скафандри няма да има дебели, грозни, с пъпки, без пъпки с дълги крака или с големи цици. Каква прелест всички ще сме цилиндрички бели човечета еднакви външно и вътрешно, уформени по калъп и наказани за грандоманията си.

Жал ми е за децата, всички онези душици възпитани да мятат буклуци наред, да считат че насилието разрешава проблема и че, каквото и да става навсякъде по света, българина трябва да пее и да пие, да е на масата, да щрака с пръсти и "ебал съм го утрето сега нали ми е гот". Света се пука по шевовете от злоба, а ние пием ли пием.

Глупаво е човечеството, като започнеш от пластмасовата чашка за кафе изхвърлена на улицата и стигнеш до последната война, всичко се прави от мързел и алчност.

Ограничени, ама по цялата глава, такива люде дърпат конците на световния театър. Само едно мога да им пожелая с парите да си купят здраве, чист въздух и истинска храна, да си купят още спокойствие, мир и свобода.

Човек не може да твърди, че познава друг, защото всички идеално познаваме своята представа за някого, но да не забравяме, че това е просто представа основаваща се на нещо реално. Реката може да изглежда дълбока, но като нагазиш да е едва до коленете ти, ето така представата, основана на реалното, може да бъде напълно погрешна...Иска ми се реката да е дълбока, защото като паднеш няма как да си разбиеш главата в някой камък... И макар идеално да знам, че всеки си изгражда представи за другите, аз все пак посмях да си помисля, че те познавам, а то няма как да стане, няма как да познаваш чувствата и вътрешния свят на някого, просто, защото той е вътре и е личен...Той е личното пространство, в което не бива да се навлиза, но въпреки всичко аз правя и правя опити да се намърдам там, където е безбожно тъмно...А лошото на тъмнината е, че не знаеш точно какво срещаш и намираш, защото мислейки си че излизаш от там със съкровище можеш да отвориш кутията на Пандора и да пуснеш най-ужасните гадове. Избощо вътрешният свят на хората е нещо страшно, като да дразниш някое животно, може да се превърне в игра; може и да се превърне в тичане към болницата...Обаче едно мъдро животно беше казало, че лютата рана заздравява, но лошата дума не се забравя, е тука е разликата, че играейки си с огъня на някого може да ти пострада душата или гордостта и тогава ще видиш, че сам себе си не познаваш, а просто представата за себе си...като при другите хора, просто сменяш гледната точка.

До моето вдъхновение...

     Адресът на всяко красиво, сантиментално и лигаво нещо, което се ражда в главата ми е твоето сърце, или ти. Гледала съм как по филмите никой не знае как да започне да пише писмо, същатата съм. Може ли просто ей така човек да започне и да излее всичко...мисля си, че не може, за всички хубави неща в този живот си се изисква известно предразполагане...А и как се излива всичко като дори не мога да си го представя, просто няма картина на толкова голямо нещо във въображението ми. 

Начало хаоитчно като самата мен...може би просто исках да ти обясня какво крия в думичките "обичам те". Там съм сложила благодарност към цялото ти разбиране към мен, към всеки път, когато с усмивка посрещаш поредното избухване, поредната параноя, поредната истерия или поредната порция лудост; как с няколко думи ме успокояваш и ме караш да забравя всичко; как ме измъкна от гадното място където бях затънала; как ми върна надеждата; как събра счупените ми мечти и отново ми ги върна; как ми даваш сила да се боря с всичко; как ми помагаш да вярвам в себе си; как ме правиш по-уравновесена; как вечер ме прегръщаш и заспивам заобиколен от любов. В баналното "обичам те" съм скрила радостта от всяка среща и неземното усещане на твоите устни върху моите,чувството от топлия допир на ръцете ти по лицето и тялото ми, блясъка в очите ти и вярата ми в теб...  Всъщност казвайки ти, че те обичам ти казвам всичко това, казвам ти колко много се радвам, че те има, колко много смисъл в живота ми донесе и как правиш всеки ден усмихнат, как въпреки всеки километър мога да те усетя до мен, как не спирам да се надявам, да те чакам и не спирам да искам да остарея с теб...беше ми обещал, че ще стане, а аз ти вярвам...

Трябваше да видя себе си от страни и да проумея много, но този път дано съм го запомнила

10, 9, 8, 7, 6, 5, 4, 3, 2, 1 ..............

Страшно нещо е гордостта човешка, страшно и понякога много глупаво. Всеки я има и при всеки почти е много и това е единственото невидимо нещо, което боли ужасно много. Лошото е, че с годините тя расте реципрочно на морала...драма кой ви заговорил за морал...всъщност хубаво е понякога човек да може да се спира сам, но често пъти именно гордостта е тази, която прерязва спирачки на здравия разум и морала. Майната му на морала тази дума казана от мен звучи смешно, реално и за здрав разум да говоря не е много подходящо, но него все пак го притежавам в по-голямо количество. 

Провокирана от поредната вечер, в която си скъсвам нервите за глупости се замислих, не е ли понякога гордостта нещото, което може да съсипе всичко и да спре развитието на човек, не може ли човек просто да я изхвърли и да се доверява на инстинктите си.

Гордостта или егото е някакъв странен автомат, който регистрира най-малкото отклонение и се включва на секундата, мен лично ме кара да ставам зла и хаплива, ужасна и то с най-любимите ми хора...защо точно с тях, може би, защото очаквам от тях да знаят всичко за мен, а те длъжни ли са, не удрям ли така тяхното его? Ужас едва не получих тик при мисълта, че нечия гордост може да е по-голяма или по-важна от моята... Ето седя и ги пиша тези неща и през цялото време се изкушавам да обобщя, че тези качества са универсални, а всъщност едва ли, реално има много добри хора, хора готови винаги да пренебрегнат собствените си спирачки и да се втурнат през глава да помогнат на някого или просто да се съгласят и нагодят към него...може би така е по-добре, иначе как бихме живяли в свят пълен с лидери? 

Снощи открих нещо страхотно, разярена и за пореден път почти разплакана от яд излязох на терасата, запалих цигара, и без сама да се насъсквам и озлобявам срещу нещото, което ме ядоса, преброих до 10, не мислех за яда си и изведнъж всичко се промени, успокоих се размислих трезво и цялата ярост породена от факта, че някой посмя да ме удари по гордостта изчезна и просто си казах "голяма работа". Е докато преудолея синдрома на вечно правия човек и човека с голямата гордост доста пъти ще броя до 10 и силно ще спомогна в развитието на тютюневата индустрия, но в крайна сметка по-добре пушейки да се ъпгрейдваме отколкото просто да пушим. И по-добре да си кажем "голяма работа" отколкото да се превръща всичко в голяма работа...Добре е човек да не се взема много на сериозно и без това има достатъчно сериозни неща.

Самотата е всепоглъщаща и адски мощна, обгръща ме още щом затворя вратата след теб...завладява ме толкова силно и ме разтърсва до основи, да, прави ме слаба, прави ме безразлична, изтощена и тъжна. Меко казано просто ме смазва и остава жалка пепел, бледа сянка на нещо, което някога беше силна жена...не, не ти взимаш силите, не ти, аз сама се предавам, защото съм свикнала да бъда до силен мъж, мъж, който ме закриля, който прави всичко, за който сякаш аз съм всичко. Като Дороти от Оз имам си червени, лачени, вълшебни обувлки и мога всичко с тях, а когато не съм с тях съм малка гадна лигла захвърлена на майната си сама и смешна. Това ли обикна в мен, аз не бях такава, дали те разочаровам...никаква идея си нямам, но знам със сигурност, че разочаровам себе си, не знам кога започнах да предпочитам най-лесното и да отказвам да се ангажирам, с каквото и да е. Спуснах се по скапаното течени и си шавам като тъпа риба, зяпам послучшно и не ми хрумва да спра...Женски приоритет или просто изгодна позиция, има ли значение всъщност, има значение само това, че осъзнатата и признатата грешка струва точно толкова, колкото пясък в пустиня, но поправената грешка е друго нещо ... и може би вместо всички тези думички би било по-добре просто да стана и да правя, каквото си искам, както си искам и, когато си поискам, та реално човек може всичко, зависи от мотивацията, интелекта и желанието ;)

Обичам спомена за хубавите неща, нещата запечатали се дълбоко, дълбоко в теб...ароматът на въздуха в 5 часа сутринта, първите лъчи на слънцето, цигарата по среднощ, милувката на вятъра по лицето, прегръдката на някого, когото обичаш. Затваряш очи и го изпитваш отново и отново, предаваш се в ръцете на илюзията, понасяш се по въздуха и летиш там, където трябва,усещаш с всяко едно от сетивата си, в стомаха пърхат пеперуди и ето я и нея, без да искаш се усмихваш на хубавия спомен.

Помниш ли вкуса на водата, когато беше дете и се прибираше явкъщи след цял ден игри, помниш ли аромата на нафта рано сутрин, когато пътуваш къде ли не, помниш ли първата усмивка на слънцето рано сутрин докато сърцето ти пулсираше заедно с ритъма на влака, равен и бърз, нежна прохлада и ослепяващ блясък от релсите леко те гъделичка по почернялото от слънцето лице, помниш ли комфорта на любимото ти някога заведение, помниш ли целувката на възлюбеното ти същество, помниш ли каквто е да те гушне, да те погали по косата, да заспиш на гърдите му още докато говориш, защото знаеш, че там е най-сигурното място. Аз ги помня и само да реша ги преживявам отново. Мисля, че това прави хората силни, способността да преживяват нещата и да ги усещат, да скриват емоцията в себе си, и щом им се прииска, да затворят очи и да се отдадат на симфония от спомени и усещания.

Така и ще направя...затварям очи...

    В очите ми прелива светлина, в главата ми пърхат много мисли, усмивка гали устните ми, а мечтите кротко са ме обгърнали. 

Някога, когато бях дете мечтаех за живот, който да е уникален и незабравим и някой ден някой да каже "тя живя"...Не предполагах, че и сама ще съм способна да си го помисля, не предполагах, че нещо толкова лишено от конкретика може да се осъществи. Не вярвах, че на 24 очите ми ще преливат от светлина, ще мога да се усмихвам истински. Не можех да си представя, че майка на две деца може да си остане дете и все още да мисли за глупости, че може да преживява такива вълнения и трепети, че може да се усмихне на живота си доволна и да си каже: "Давай, изненадай ме, знам, че имаш още хубави неща за мен, ще ти платя със сълзи".

   Сега вярвам, виждам, чувствам и благодаря на всеки изпречил се пред мен, на всеки направил крачка редом с мен, на всеки държал ръката ми, когато ме е било страх и на всеки, който с готовност ми е предлагал рамо, за да си поплача.

     Годините, колкото и малко да са отминалите, ми помогнаха да разбера, че съм имала много приятели и всеки е дал по нещо за мен, както и аз за него, че с някои сега не сме толкова близки, че с други макар да се виждаме рядко си знаем, че можем да си разчитаме и, че с трети макар и на далеч все още предчувстваме телефонното обаждане секунди преди да звънне телефона, а после говорим с часове. Радвам се, че днес не успях да измисля 5 неща за to do list, защото явно някои сме правили всичко, което сме искали, защото сме имали смелост или просто е имало кой да ни държи ръката, когато ни е било страх.

      Повечето сте далече, чуваме се рядко, но често сте в мислите ми и завинаги живеете в спомените ми, защото без много от вас тях нямаше да ги има, без много от вас нямаше да науча всичко, което знам. А колко сте много, надявам се да усетя поне по една усмивка от всеки, който се е разпознал тук. Благодаря ви още веднъж, че заедно изградихме по един толкова страхотен живот, който на всичкото отгоре е едва в началото си. Пак ще го напиша, благодаря, за всеки укор, за всяка забележка, за всеки опит да ми се попречи, да, благодаря и на вас, които някога сте заставали на пътя ми, защото именно вие ме направихте толкова твърдоглаво и безобразно обичащо себе си същество, защото стремежът ви да ме стъпчете ми помогна да ви сгазя (останаха няколко драскотини, но тях си ги пазя те все още ме учат на много), защото моето самочувствие е ваше дело, защото побеждавайки ви вдигах глава гордо и все още го правя. Как да ви мразя, няма смисъл, та от вас получих толкова много.

   Благодаря на всички вас, които оставихте по един автограф в живота ми. И макар сега да намерих някой, който сякаш винаги е знаел всичко за мен и може всякак да ме накара да се усмихвам, някой, който е моето сърце извън тялото ми, някой който мога да нарека ТОЙ, защото е един единствен, та въпреки това всеки от вас значи много за мен.

Сърце, като мрежичка за пазаруване, има място за всички ви :)))

14 парче от пъзел

Често пъти жените са поставени пред хиляди неща, между които трябва да изберат и често пъти мъжете ни е подиграват че използваме "може би" вместо "да" или "не". Такива сме колебливи, объркани и сложни, не сме лесни за разбиране, но както казвам в това ни е чарът. Един от най-сериозните избори пред порасналата жена е семейството или кариерата. В днешни дни е толкова лесно и ясно, на първо място е работата, защото положението е такова, леко страшно, безпарично и чак критично. Мама трябва да работи, за да може всички да са щастливи, за да стигат паричките у дома и да няма нервни хора. Да, лесно и логично, но се чудя не е ли и мъничко трагично. В името на благополучието да пренебрегваме домовете и децата си. Живота е труден това е ясно, не е и никак лесно да седиш вкъщи и бавно и сигурно да затъпяваш, но реално не е ли това призванието на жената, нали заради това раждаме, нали заради това ни наричат домакини?!
Чувала съм много жени да въздишат защо не могат да си седят вкъщи и да си гледат децата и домакинството, а съпругът да работи и всичко да е наред, нещо като американски сериал. Да би било хубаво, може би, но пък няма ли тези жени да полудеят от скука, да дотегнат на мъжете си, та по този начин се отричаш от социалния си живот, затваряш се в кухнята и кутийката наречена дом става твоята истинска крепост, започваш да мислиш глупости, полудяваш от ревност и в крайна сметка сама си набиваш в главата колко ти е зле докато чистиш и готвиш и лев не изкарваш. Да де, така е, ама реално, ако мама не чисти и не готви кой тогава, и това не е лесно и от това има нужда, не може всеки да има страхотен занаят, някой трябва да се занимава и с гадните неща и тогава, не отбягваме ли домакинстването като професия просто защото е трудно и скучно да се посветиш на памперсите и препаратите за чистене? Не е ли еманципацията хитра маневра към по-лесното. Тук бих могла да бъда парирана, че всяка работеща майка е малко или много домакиня, и тя пере, и тя готви, и тя чисти. Да но няма време в сряда да забърка кекс или крем-карамел, нито пък някоя сложна манджа от чужденеция, има време за сърмички от магазина за готова храна и салатка  от печени чушки от буркан, за десерт - сладолед или рулце от супера. И сега кое е по-егоистично аромата от микровълновата или топлата фурна и къкрещата манджа на котлона? Аз лично като един пълен егоист и нарцис искам да работя, защо ли, защото съм социален тип, защото обичам да говоря с хората, да срещам хора, защото не съм изживяла някои неща, защото живота ми препусна бързо в една посока, а аз го приемам като най-най-розовата сладкарница на света и искам да опитам от всичко по малко или по много. 

      Всички сме романтици и романтика дебне от всякъде. Колкото и някой да го е яд да си признае, истината е такава. Лошото е единствено това, че се шири едно масово и досадно схващане за романтиката, а то реално, това явление никъде не е дефинирано в розово на сърчица и гълъбчета. Романтиката всъщност е всяко мило и приятно нещо, което правиш за сепциалния ти човек, за човек, който обичаш, харесваш или по някакъв начин възприемаш като твой партьор ( в настоящето или за в бъдеще). Тя е самият акт на внимание и на специално отношение, а как ще бъде то изразено има начин единствено за получателя й, защото романтиката се схваща различно от всеки. 

Няма смисъл да я обличаме в дантела и шоколад, романтиката може да е в латекс и с камшик в ръка, стига това да е страхотно за любимото същество. 

Сега някак е масова идеята за безразборния секс, не е лошо  в търсене на половинката да си доставяш удоволствие, но няма смисъл твърдението, че романтиката е умряла или, че не вярваш в нея, това е като да стреляш срещу огледало на стената, отсреща ще те гледа един по-изкривен образ, но пак ще си е твоят. Не виждам смисъл в това криене, голяма работа като сме романтични, голяма работа като се влюбваме, рано или късно всички го правят, но май за повечето хора е голяма работа, когато ги наранят. Реално, не си струва в и без това краткия живот да се понася страдание, но искаме ли или не притежаваме подсъзнание, което често ни кара да допускаме грешки и се стига до ситуации, в които оставаме с пръст в уста и с някоя друга бойна рана. Не е фатално въпрос на желание е човек да го преодолее.

Вече не вярвам, че има хора, които не са романтични, познавам много и различни мъже и жени и всеки от тях  е правил нещо романтично за някого, но просто, защото в жеста е нямало някое червено сърчице не се е възприемал за романтичен. Дрън-дрън, та нима не е романтично да пиете вино и да ядете портокали или да се обадиш и да честитиш свети Валентин на някого, след като дори не харесваш този празник, или да намажеш филия с лютеница за него просто, защото знаеш, че той обича такава филия, или пък да събудиш любимо същество посреднощ само, за да чуеш как е, без "обичам те" и без "липсваш ми", нима не е романтичен изгревът рано сутрин докато се въргаляш без дрехи в леглото с някой, на когото държиш, нима не е романтично просто да хванеш ръката й и да й се усмихнеш. Всичко може да е романтично и всичко е - стига само да показва колко специален за теб е някой. Романтиката не е в цветята, плюшките и сърчицата, тя е във всеки жест, който показва, че точно на този човек държиш, че точно този човек ти се иска да гушкаш нощем и точно на този човек искаш последно да кажеш лека нощ.

Стига само да бъде превъзмогнат страха от болката и всеки би намерил своята половинка дали от първия или от сто и първия път, но накрая всеки ритник от съдбата ще си е струвал.

    "Мила, родино, ти си земен рай"...моля ви, някой да ме убеди в това, аз вече нямам сили сама да го правя. Морето е бардак, София е гето, Планината е пустош. Къде е тоя рай, бе хора? Сърцата ни са празни като джобовете на повечето българи, душите ни са бедни като домовете в България. Ние сме просто глутница обезумели същества, побъркани от недоимък, завист и бюрокрация. Изливаме отровни сълзи и купища злоба ежеминутно и вече никой не го е грижа за "наще планини зелени", за "тихия бял Дунав", за "равнините набраздени с наший плуг". Няма плуг, той е счупен или е предаден за скраб, Дунав отдавна не е бял, а планините само те са си останали зелени, защото хората са прогонени от там от най-страшния звяр - бедността. 

Какво е останало от Велика България, къде са мечтите на Левски и Ботев, къде са Каравеловите идеали и защо труповете тъй храбро бранеха Балкана? Защо живеем в тоя ужас и на това ли ни научи историята? Да бъдем скотове, да търпим, да бъдем продажници и да търсим евтина сензация, да бъдем тъпи кукли без амбиции и без идеи, да бъдем жалко, малко стадо овце, на където тръгне един, другите след него, та дори и в пропастта. 

Хора, ако някой може, кажете ми защо да я обичам, защо да искам да остана тук, защо на територията на тази прекрасна природа се е заселила най-смахнатата държава. Защо тук децата нямат значение, защо тук никой няма закрила, защо никой не знае какви ги върши, защо няма координация, защо сме никои, защо важи само законът на парите, защо, защо убиваме България?

17 парче от пъзел

    Днес си мисля, че сме много странни същества и без да хвърлям обвинения само към един директно си нападам всички, защото всички сме еднакво лоши, защото всички сме достатъчно смотани, за да нараняваме хората, които обичаме. Дори не разбирам защо го правим, или пък защо накрая сме наранени след като тъй или иначе все някой ден обичните ни ще се издънят с нещо, а и ние пред тях. Просто не схващам цялата логика с болката, тя защо е, защо трябва да я има причинена от някой толкова скъп? За да можем дори и на него да не се доверим, за да можем да имаме едно наум...на мен пък ми писна да внимавам, писна ми и някой да ме наранява, писна ми да съм последния тъпак на земята, който иска да угоди на всеки и да има мир и любов...Я майната ви. Не съм длъжна, след като може да реши, че не му пука за нищо, че е по-добре да се правим на мазохисти и да живеем в интернет, след като толкова много неща са без значение. Писна ми да кръжа в нечия орбита опитвайки се еднакво да осветя живота му. Писна ми, и все пак ще продължа да съм такава, защото вярвам, че не трябва някой да ме наранява, че не трябва да караме хората, които обичаме да страдат, че понякога с точно определен някой трябва да си мерим приказките, защото не всеки е дебилски спокоен, не всеки е имунизиран срещу всичко и, защото на някои идиоти като мен са им останали чувства и емоции. Майната й на индивидуалността, майната й на цялата гордост, не е страшно да отвръщаш подобаващо на направеното ти добро, колкото и тъпо и достойно само за простосмъртен да ти се вижда, не е опасно да го направиш, ако си решил, че някой си струва да е с теб.

18 парче от пъзел

   Дали един ден любовта просто облича скучна униформа и захвърля шарените романтични дрехи или всяка двойка сама е стилист на визията на чувствата си? Задавала съм си този въпрос и все си мисля, че всеки сам кове съдбата си и всеки само избира облеклото на връзката си. Може би наистина един ден страстта изстива и остава жар, която кротко си тлее и чака едно добро духане. При повечето хора е така, дори съм чувала често началото на връзката да се определя като "романтичен период" или нещо от сорта, но реално за какви преиоди си говорим, всичко може да е страхотно през цялото време. Разбирам да ме мързи да измия чиниите, да пусна прахосмукачката или някоя подобна злободневна тъпотия, но да ме мързи да доставя удоволствие на този, когото обичам, струва ми се доста глупаво. Не е идеята за ежедневни лиготии, но пък нещо мило от време на време си е прекрасно, все пак щом в началото може защо да не е така през цялото време. Лично за себе си знам, че трудно мога да се уморя да виждам припламващата радост в очите му или пък онази тънка усмивка, която се появява на устните му, когато е наистина доволен, невероятно е да знам, че аз съм причината за нея.  Да любовта в една връзка е често повтарящ се факт, константа, но един ден се превръща в клише, а от там в променлива и с две думи това е краят. Хубавите неща трябва да се заслужат, трябва да се бориш за тях, за да ги получиш, но и за да ги задържиш. Не може това да се приема за даденост, не може просто да му се усмихваме без да полагаме грижи то да расте и да се развива. И едно цвете по празниците далеч не е смисъла на грижата за любовта, не е и нещо скъпо и огромно. Грижата за любовта е важно да се усети от любимия човек, да му покажеш, че да, това е твоя човек, че го обичаш и че заслужава безпричинно да получава приятни изживявания, безразборно да се усмихва и да се радва на теб и на всичко хубаво, да вижда, че помниш нещо от миналото ви, да разбира, че просто ти пука за връзката ви, защото тя е важна за теб. Простички и елементарни неща, които направени за човека до теб дори не биха следвали да са усилие, а нещо много хубаво и приятно, нещо, което теб те радва почти толкова, колкото би зарадвало и него. За това толкова връзки умират, защото позволяваме на любовта да облича скучни дрехи, връчваме й униформа и я приемаме за даденост, реално решавайки, че не искаш да и сам трябва ясно да разбереш, че ти идва още една грижа на главата, грижа, която ти прави живота по-хубав, а престоя вкъщи по-приятен. Просто е до безобразие, един нищо и никакъв избор, но като всеки такъв водещ със себе си права и задължения. Избираш си, това е, сам или някого, да завъртиш света си около себе си или около себе си и още някой. След това имаш право на истинско щастие, такова, каквото си избереш и си създадеш.

19 парче от пъзел

Покажи ми как се диша, покажи ми как не се греши, как да не бъда себе си без да се променям, покажи ми жестокостта на себелюбието. Покажи ми как да съм дебил - непукист, научи ме, научи ме да не боли, научи ме да не казвам "аз", научи ме да съм дебелокожа, покажи ми как да бъда ръб. Научи ме, покажи ми, но нека си остана същата, просто да не чувствам, да не плача, някак си да спра, но и да продължавам, ако не можеш просто стой до мен, дръж ми ръката здраво и нежно, пази я, поне тя да не се нарани, поне ти не ме карай да страдам. Нека има чиста злоба, нека ни обгражда безпричинен гняв, нека да хвърчат искри, но пази дланта ми, топла, розова и непокътната, поне мъничко запази, за да има нещо, което не боли. Не спирай болката, научи ме, ако не можеш, защити тази част от мен...

20 парче от пъзел

   Вчера заваля, видях една от най-красивите бури на вън. Нямаше такова съвършенство и мощ. Виждах върховете зад мъглата на дъжда, изглеждаха черни и тогава проблясваше светкавица и ставаха пак зелени, разнасяше се тътен, а вятърът огъваше клоните на дърветата и храстите. Прекрасна буря: сипеше се дъжд, деня стана сумрак, облаците бързо прелитаха по небето, над хоризонта и пред върховете. Планината все пак беше по-страшна, по-велика, по-мощна, тя остана и след бурята и стана още по-красива. Дъждът отлетя на далече, а тя сякаш пое синьото от небето и блесна, силна и невероятна, саундтракът беше шума на реката бясно препускаща по камъните надолу. Мислех си, че точно така трябва да се приемат бурите на живота, като нещо красиво, но отминаващо, а аз да бъда като връх все там и все по-добра, за саундтрак, пък, мога да си взема аплодисментите на тези, които съм вдъхновила, победила или просто възхитила. Човек трябва да си вярва, не е истина просто колко много врати отключва самоувереността.

21 парче от пъзел

   След всеки дъжд изгрява слънце, моят живот е доказателство за това. Почти две години валя дъжд, дъжд като из ведро, после започна едно слънце и всичко цъфна и върза , приказно великолепно.  Сега пак времето се развали, разни облаци се появяват и е гадно и сдухано, припича слънце между капките веднъж на 30-40 дни и тъкмо се появи дъгата и хайде облаците са дошли, размазват целия пейзаж и става толкова студено и влажно, че чак ми се плаче. 

Стоя и се чудя защо точно така се случва, защо винаги трябва да има пречки и разни глупости, скапващи и без това смотания портрет на живота. Глупаво е и е грозно да се случва това, глупаво е и е още по-грозно хора, които се обичат да се разделени на разстояние поради малоумни обстоятелства независещи от тях. Или може би е глупаво да мислим по женски, да ревем и хленчим, дали и мъжете така го усещат, дали и за тях е мъчително и тежко или те са някак имунизирани срещу това. 

     Дали въобще физическата близост има отношение към духовната и дали само духовно близки хора са двойка, нима не трябва и още нещо? Кое прави двойката двойка? 

Според мен отговорът се крие някъде между заложения инстинкт и стремежа да открием някой, който да допълва идеите ни или изцяло да ги споделя. Реално хора с общи интереси и възгледи, хора приемащи и ръководещи се в живота си от еднакви или допълващи се неща са си чиста проба приятели, т.е. няма как връзката да се изгради на това. Другата страна на монетата е чисто физическата "привързаност" (ако въобще е уместна тази дума). Реално винаги е съществувал сексът без чувства в началото е било задължение, но сега е еволюирал, за да доставя удоволствие или да избива комплекси. Така че една чисто сексуална връзка пак не може да бъде истинският смисъл на думата любов и на понятието двойка, дори не е странно вече да преспиш с някого без да знаеш името му , човечеството си е избрало по-извратен път. 

    От тук става ясно, че връзката е нещо като приятелчета, които правят секс, ама не съвсем. Кое е онова нещо, побъркващо ни, онова, което ни кара да забравим всичко и всеки при вида на онзи, в който сме влюбени? Какво ни кара да изпитваме чувство за собственост и принадлежност към някого, да търсим одобрението му, да се грижим за него, да търсим близостта му  сякаш по инстинкт? 

    Това е някаква много странна гадинка, нещо като магнитче скрито във някои сърчица, а в други се крие малко пиронче и само срещайки се с неговия си магнит, то (пирончето) се забива здраво и двете сърца полудяват и препускат в пълен унисон . 

    Ако някой само може да му измисли име на това страхотно нещо, а след това да ми даде ключовете за съдбата щях да направя така, че моето сърчице никога повече да не си търси магнита, да са винаги заедно, защото когато пирончето се стреми да достигне до магнита боли, толкова, толкова силно и все пак някак сладко, защото все пак веднъж на 30-40 дни има дъга и сме заедно.

22 парче от пъзел

   От няколко дни у нас живее страшен звяр от неясен произход, малка грозна гад, която хапе, ама много хапе. Този потрес ме принуди да чистя като ненормална с надежда да го хвана, първо живееше в дънките ми, накиснах ги с вряла вода и го удавих, обаче искало ми се е. Спасил се гада и продължи да ме яде, след тренировка влязох да се къпя и понеже предполагах, че е отишъл да живее в косата ми, удавих го. Искаше ми се отново, то продължи да хапе, мен не, явно го е страх да не го удавя за трети път, ама започна да хапе дъщеря ми. Не можеше да оставя нещата безнаказани, тоя звяр беше отишъл да живее в леглото ми...тогава вече нямаше как да удавя, но пак изпрах всяко парче плат по леглото, опитах се този път вместо да го удавя да го изсмуча с прахосмукачката. Изплъзна се и този път гадината и полудявам, не знам какво е, не хапе като бълха, а паяците у нас умират докато ги видя . 

Снощи взех крути мерки, напръсках леглото с BlackXS на Пако Рабан и то изчезна...мъжко е било, не харесва парфюми, но ако пак дръзне да се доближи хващам Шанела и ще му разкажа играта. 

Подли гадини ето и поредната се появи докато си споделям кротко тук, тоя път не е малка, направо е гигантска, зелено е и прилича на богомолка, но е прекалено подвижно като скакалец. Край война на долните твари, на парфюм и прахосмукачка, ще стоят вън от моя дом.

П.П.- Това чудо беше скакалец, летящ и огромен, толкова огромен, че още ме е гнус и да нахълта точно в тоя хола, в който съм аз, безсрамник. Опитах се да го убия, то не умря, той беше като Дънкан Маклауд, нямах меч иначе до сега силата му да се е вляла в мен, изгоних го, след като добре го напарфюмирах и бих с парцал. Викайте ми Рамбо.

23 парче от пъзел

     Като бях малка вярвах, че има любов като в приказките, после пораснах и мечтаех за любов като във филм, след това исках любов като в клип на песен. Поне 10 пъти сбърках това чувство и всеки път си казвах, че по-силно не може да се чувства. Разбиха ми сърцето и аз разбих няколко, после се почувствах предадена и тъпа и реших, че любовта от книгите и от екрана съществува само там и, че реално това животно не е нищо повече от силно физическо привличане и малко лиготия. Нито ме интересуваше, нито съм го искала. В началото чувството беше сякаш съм на 4 и някой ми каза, че няма Дядо Коледа, обаче после се сетих, че щом не очаквам Дядо ти Коледа значи мога от всеки да си взема подарък и това си е един добър вариант. Тогава, обаче се появи едно невероятно събитие някой срещна друг и виж ти...имало любов като по телевизията, гледах ги и не вярвах, че това въобще се случва, така им се радвах, мислех си, че са за червената книга, те имаха нещо изключително рядко срещано, преминаха през разни колебания и една-две трудности, обаче не се предадоха, сега са страхотни и все така щастливи заедно. Тогава наистина бяха феномен в моя свят, тотално ме объркаха, ама аз все пак си настоявах, че на мен такива неща не ми се случват. 

Един ден срещнах миналото, върнах се 6 или 7 години назад, отново целувах онези плътни и невероятно меки устни, като карамелен бонбон. Пак ме докосваха онези същите ръце и ме гледаха същите хитри и дълбоки очи. Реших, че си имам нов подарък, така беше, след няколко месеца го разбрах, само че подаръка този път не беше студена бира, която ти доставя удоволствие и след това забравяш, този път беше любов не от филм, не от клип или от приказка, а право от фантазията ми. Дива, страстна, нежна, забавна, напълно, напълно неописуема. Чувство, което и до сега ме разтърсва, кара ръцете ми да треперят, да се усмихвам и да сияя само при мисълта за умните очи и устните като карамелен бонбон. Сякаш вчера вечерта седях ме в парка и срамежливо се целунахме, докато си държахме ръцете. И да ти призная понякога забравям колко си далече и все едно те усещам тук до мен, гушкаш ме и ми се усмихваш. И макар да минаха 2 години все още имам насекоми в корема, които пърхат щом помисля за теб и все си мисля, че повече не може да се обича, а то може, защото ти винаги ще  ми се усмихваш или ще ме погалиш по рамото, ще ме притиснеш до теб, ще ти кажа, че те обичам, а ти ще кажеш "да бе" и пак ще има усмивка. Знам едно, където и да идеш, ако не мога да тръгна с теб ще те чакам, а ти ще се върнеш, ти винаги ще се връщаш при мен, а аз винаги ще те чакам. 

If you dream of me like I dream of you
In a place that"s warm and dark
In a place where I can feel the beating of your heart 

24 парче от пъзел

   От това ме е страх- значи всички го правят. Не минава ли точно тази мисъл през ума на всяка жена? Всяка от нас има страх от нещо, дали от това да бъде отхвърлена, да бъде излъгана, да бъде предадена и какво ли още не, но дали всеки е проекция на този страх, дали всеки е длъжен да ни причини това, от което ни е страх и защо често пъти сами подтикваме мъжете към това. И без това сме сколнни да мрънка за почти всичко и често пъти без да усещаме се оплакваме от нещо, което дори не се е случило, но просто някак изпитваме потребност да предупредим и да проверим дали случайно страхът ни не се е превърнал в истина.

    Моят ужас е изневярата и това да бъда изоставено, за повечето от вас съм убедена, че е същото. Страх ме е от тези две неща и често го натяквам на мъжа до мен, след минути или часове се усещам какво съм казала, чувствам се ужасно тъпо, но понякога няма смисъл и да се извиниш, в един момент и извинението става еднообразно, изтъркано, пълно клише и губи достоверността и искреността си. Тогава какво? Как да преборим натрапчивите мисли, които не стига, че ни измъчват нас самите, но благодарение на тях намираме още едно нещо, с което да си тормозим мъжете. 

   Да, допускам варианта, че има хора, при които страховете са се превърнали в основателни съмнения, но като цяло се опитвам да разсъждавам върху болните женски мисли без грам основание, чиято първопричина е именно страх от нещо преживяно преди, заради, което смятаме, че всеки ще ни го причини.

     Как да преборим това, от дълго време мисля по този въпрос и се старая да престана с глупостите, но реално е ужасно трудно да вървиш срещу нещо живеещо в теб толкова дълго. и днес чух изречението "от това те е страх- значи всички го правят". Гениално просто, чиста сентенция изречена от жена, но може би измислена от мъж. Няма значение авторът въпросът е, че най-после намерих отговора, а той е бил очеваден. За да преборим страха трябва да се изправим срещу него, не да предизвикаме него да ни го причини и после да се скъсаме от рев, тръшкайки се че вече сме дебелокожи или е дошъл краят на света. Да се изправим срещу този страх е много, много лесно, просто да се огледаме, да видим всеки около нас, всеки познат, приятел, роднина, минувач, герой от филм, всеки жив човек с поне малко разум. Поне едно същество на този свят ще изпитва ужас от това, от което и ние и тогава вгледайте се и вижте, вижте себе си от страни. Понякога ще ви се стори лудост, друг път, глупост, трети път едва ще сдържите смеха си, забравете това, няма смисъл от реакция, първо се досетете, че така правите вие, че това отсреща сте вие, само че ви гледат други очи, вашите собствени, пречупват лудата ви идея, заседнала в съзнанието ви, посочват ви я с пръст и тогава идва смехът. Погледнете се добре от страни, огледайте се и запомнете картинката, търсете я пак при всеки следващ, отново ще я видите и много просто, забранете си да ставате за смях. Аз това смятам да правя, смятам да преборя страх, да спра да съм смешна, защото не искам да тормозя моето момче, той не го заслужава. По-добре да поговоря с приятелка, да се огледам около мен или просто да преброя до 10 преди да нападна с поредната глупост, да кажа неща, за които после дори няма да има смисъл да се извинявам, защото вече съм го правила хиляди пъти.   

   Ако искате някой мъж до себе си не го дръжте на всяка цена, но направете така, че заедно двамата да се чувствате добре, всеки да има себе си, но с това да не пречи на другия.

25 парче от пъзел

    Днес си говорих със стара приятелка. Като почти всеки тривиален женски разговор започнахме с най-обикновените приказки за отслабване, диети и упражнения, после стигнахме до сладкото и най-накрая се разкри цялата причина за разговора- нашите мъже. Дали нашите килограми в повече или дните натрупани заедно са убили романтика и въобще защо ние искаме да сме красиви, заради половинките или, за да дразним половинките? Двата въпроса в едно изречение звучат толкова алогично, че почти граничи с шизофрения, но реално тези неща са неразривно свързани от женската несигурност и мъжката увереност във връзките. 

   Всяка от нас пази спомена за прекрасните моменти в началото на връзката и преди това, когато сме били нежно преследвани и обожавани. С полу-замаяни глави от стоварилите се звезди върху нас сме хванали за ръчичка нашите момчета и сме "подпалили" подметките по пътеката на живота. В началото естествено всичко е било приказно красиво и са